Гл. ас. д-р Моника Моралийска, катедра „МИО и бизнес, УНСС

В исторически план еволюцията на социалната политика на ЕС върви бавно и нерешително. При подписването на Римския договор от 1950 г. тя е област от изключителна компетентност на държавите членки, а социалната политика на ЕС единствено допълва националната социална политика на отделните страни. Необходимостта от социална политика на интеграционно равнище излиза на преден план с разширяването на Общността с нови, сравнително по-бедни държави и с наличието на по-слабо развити региони. В допълнение, изграждането на вътрешния пазар постави изискването не само за икономическо, но и за социално сближаване.

И днес ЕС продължава да има ограничени компетенции в социалната област. В голяма степен това се дължи на желанието на държавите членки да запазят суверенитет в тази чувствителна област, която е централна за държавната политика и бюджет. Социалната политика засяга директно условията на живот и благосъстоянието на гражданите и има за цел да защитава срещу пазарни и социални рискове като болест, безработица, старост и родителство. Социалната политика обикновено преразпределя финансови ресурси между социални групи и включва осигуряването на социални услуги, вкл. пенсии, обезщетения, здравеопазване и образование, и поради това изискват мобилизирането на значителни финансови ресурси чрез данъци и осигуровки, както и ресурсите на държавната администрация.

Социалната политика на ЕС значително се различава от националните, защото разполага с ограничени финансови и административни ресурси, така че ролята ѝ се оказва предимно регулаторна. Регулаторната роля на ЕС е слаба по отношение на политиката, свързана със социалните трансфери и социално осигуряване, и по-силна по отношение на въпросите, свързани с трудовия пазар, здравните норми и нормите за безопасност. ЕС играе основна роля в процеса на регулиране и координация на системите за социална сигурност, отварянето на националните здравни системи за пациентска мобилност и доставчици на услуги от други страни членки, известна хармонизация в образованието, сближаване в насърчаването на заетостта и реформата на пенсионните системи, борбата със социалното изключване и др.  

Въпреки ограничените си компетенции, политиката на ЕС в областта на заетостта и социалната дейност има многобройни и амбициозни цели сред които: преодоляване на ефектите от застаряване на населението, насърчаване на заетостта, намаляване на бедността, улесняване на трудовата мобилност в ЕС, модернизиране на системите за социална сигурност, защита на хората с увреждания и др. Все по-важна става ролята на ЕС за подкрепя на развитието на необходимите умения и квалификации, които технологичният напредък налага на пазара на труда. Някои от програмите за финансова подкрепа от ЕС за държавите членки са: Европейският социален фонд, Европейският фонд за приспособяване към глобализацията, Фондът за европейско подпомагане на най-нуждаещите се лица, Европейската програма за заетост и социални иновации и др.

Следните фактори обосновават необходимостта от засилване на общите усилия за инициативи в социалната сфера на съюзно равнище: устойчивата тенденция на застаряване на европейското население; високата безработица и социални последствия, породени първо от икономическата и финансова криза в периода 2007-2009 г., а сега и от пандемията от Ковид-19; високият дял европейски граждани, попадащи в групата „в риск от бедност и социално изключване“; запазващото се значително социално разделение, наблюдаващо се както между държавите членки, така и между регионите в тях; динамичната дигитална революция, която има силно социално въздействие.          

Основни проблеми в ЕС остават значителният дял на хората в риск от бедност и социално изключване (1/5 от населението – 21,1% през 2019 г.) и високото социално неравенство (през 2017 г. доходът на 20-те % от домакинствата в ЕС с най-високи доходи е над 5 пъти по-голям от този на 20-те % с най-ниски доходи). Въпреки наблюдаващото се сближаване на държавите членки в ЕС по редица социални показатели, то не е равномерно и устойчиво. Различията между държавите членки по отношение на бедността, социалното изключване, безработицата и др. остават значителни и са основни дестабилизиращи фактори в Съюза. Най-слабо е сближаването между държавите в ЕС по отношение на неравенството в доходите и по отношение на въздействието на социалните трансфери върху бедността. Въпреки, че неравенството в доходите в ЕС е по-ниско, отколкото в други райони на света, необходими са сериозни мерки, за да се предотврати усещането за социална несправедливост сред европейските граждани.

Оценката на България по основни показатели и в сравнителен анализ със средноевропейски равнища показва забавено социално развитие на страната и незадоволителна степен на сближаване с ЕС. По редица показатели България заема челно място по лошо представяне, например по „Риск от бедност и социално изключване“ (1/3 от населението – 32,5% през 2019 г.) и по доходно неравенство (доходът на 20-те % от домакинствата в България с най-високи доходи е над 8 пъти по-голям от този на 20-те % с най-ниски доходи). Това налага необходимост от политики за активно приобщаване на всички граждани да работят и участват пълноценно в обществото, както и за подкрепа за уязвимите групи, за по-добра наличност и качество на социалните и здравни услуги. Системата за социална закрила е недостатъчно ефективна за справяне със значителните социални проблеми. Социалните трансфери имат слабо въздействие върху намаляването на бедността. Влиянието на данъците и обезщетенията за намаляване на бедността и неравенството е значително по-слабо спрямо средното за ЕС равнище.

И при справянето с риска от бедност и социално изключване, и при неравенството типът социален модел в съответната страна има значително въздействие не само по отношение на начина на преразпределение на общественото благосъстояние, но и по отношение на справянето със съвременните предизвикателства, пораждащи и засилващи социалното неравенство. Концепцията за европейски социален модел е свързана със защитата на социалните права като социална защита, солидарност, свобода на колективно трудово договаряне и др. Същевременно, на базата на оценка на индикатори като: дял на публичните социални разходи, развитие на социалния диалог, участие на работниците в профсъюзите и намесата на държавата на пазара на труда, могат да се определят четири подтипа социални модела в ЕС – скандинавски (социалдемократически), континентален (консервативен), англосаксонски (либерален) и средиземноморски (най-слабо социален). България, заедно с повечето страни от Източна Европа, спада към англосаксонския модел.

Други безспорни фактори за съществуващото неравенство в ЕС са равнището на образование и квалификации в държавите членки, отрицателните ефекти от икономическата глобализация, бурното навлизане на технологиите от ново поколение, включващи изкуствения интелект, които заменят човека или поставят все по-високи изисквания пред неговите умения, структурните промени в икономиката и заетостта, тенденцията за отслабване на ролята на синдикатите и др.

След като социалното измерение на ЕС стана част от дебата за бъдещето развитие на Съюза, то се превърна и в приоритет в декларацията на лидерите на ЕС в Рим на 25 март 2017 г., както и в последвалия Документ за размисъл относно социалното измерение на Европа. На 17 ноември 2017 г. председателите на Европейския парламент, Съвета и Европейската комисия съвместно провъзгласиха създаването на Европейския стълб на социалните права (ЕССП) - рамка за действията на ЕС в социалната област през следващото десетилетие.

  ЕССП се отнася до осигуряването на нови и по-ефективни права за гражданите. Той се основава на 20 ключови принципа, структурирани в три категории: Равни възможности и достъп до пазара на труда; Справедливи условия на труд; Социална закрила и приобщаване. Стълбът вече се реализира чрез редица законодателни и незаконодателни инициативи, чрез създаване на Европейски орган по заетостта, чрез табло на социалните показатели, което проследява напредъка, както и чрез нов подход за интегриране на социалните приоритети във всички политики на ЕС.

В плана му за действие са очертани конкретни действия за постигане на водещите цели за ЕС до 2030 г.: 1/ Най-малко 78 % от хората между 20 и 64 г. да са трудово заети;

2/ Всяка година най-малко 60 % от всички възрастни да участват в обучение;

3/ Броят на хората в риск от бедност/социално изключване да намалее с поне 15 млн. души).

Новите водещи цели до 2030 г. са в съответствие с целите на ООН за устойчиво развитие и определят общата амбиция за силна социална Европа. Заедно с преразгледания набор от социални показатели те ще позволят на Европейската комисия да наблюдава напредъка на държавите членки в рамките на европейския семестър.

Очаква се някои от инициативите на ЕССП да имат сериозно въздействие след прилагането си от държавите членки. Така например, Директивата за минималната заплата, която е на дневен ред в момента, има потенциала да има осезаеми икономически и социални ефекти в държавите членки, като очакванията са положителните ефекти върху нископлатените работници да надхвърлят негативните ефекти върху бизнеса като стойност. Това смело предложение на ЕС в социалната област показва решителност за по-нататъшно развитие на социалната интеграция в полза на работещите.

ЕССП не може да реши социалните проблеми в ЕС, но неговото създаване не само фокусира вниманието, а и насърчава (понякога и задължава) държавите членки да да полагат усилия за създадат по-добри социални условия. Скептицизъм произтича основно от ограничените компетенции на ЕС в социалната област, но ЕССП има потенциал да осигури инструменти за подобряване на социалното състояние, особено на работещите бедни, уязвимите социални групи и др. Той ще помогне и за идентифициране на нуждите от реформи във важни области, въпреки че заради различните социални системи, държавите трябва сами да намерят своите решения.

 

УНСС